Гледа Кабир воденичните камъни и ридае.
 Нищо не остава непокътнато между небето и земята.

Учителят е майстор грънчар, ученикът ­ глинен съд.
 Докато го извайва, с едната ръка го придържа, с другата го  потупва.

· Нито илюзията умира, нито душата, само тялото го спохожда смъртта.
 Надеждата и заблудата не умират, казва Кабир.

· Какво лошо ти е направила косата, че сто пъти си обръсваш главата!
 Защо не си обръснеш съзнанието, изпълнено с отровни мисли?

· Тревогата е такъв злосторник ­ разяжда душата.
 Какво би могъл да стори докторът, нима има лек за това?

· Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си.
 И сто ведра наведнъж да излее градинарят,  плод ще има, когато дойде сезонът.

· Утрешната работа днес върши, днешната ­ веднага.
 Ако в миг всичко свърши, кога ще довършиш започнатото?

· В страдание моли се всеки, а в щастие ­ никой.
 Нима мъка ще изпита нявга онзи, който в щастие се моли?

· Когато си дошъл на този свят, хората са се смеели, ти си плакал.
 Не прави така, че, когато си отидеш, някой да се смее!

· Казва Кабир: не бъди горделив, гледайки високия си палат.
 Дойде ли смъртта, ще легнеш в земята и върху теб ще израсте трева.

· Дълго търсих злото и не го намирах.
 Като потърсих в душата си, не открих по-лош от себе си.

· Когато аз бях всичко, нямаше Бог, сега има Бог, аз съм нищо.
 Изчезнаха всички заблуди, когато прозрях вътрешната светлина.

· Както зеницата в окото, Бог живее вътре в теб.
 Не знаят това невежите и търсят го навън.

· Ти си в очите ми, затворя ли ги, пак теб виждам.
 Нито аз ще погледна другиго, нито на теб ще позволя.