ДОЛЕТЯ ЕДИН ЛЕБЕД И МИ КАЗА

Красимир Георгиев

 

 "Любов в езерото на прокажените" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"

 

Една година по-късно. Сънувам, че съм орех. Вятърът ме откъсва от дървото и падам върху есенната земя. Търкулвам се в дълбока пукнатина, светът е уютен. И чакам.

Дъщеря ми се казва Елиа, синът ми се казва Красин. Някъде там пред тях се крият трите форми на любовта юначна, сладострастна и ужасна, а далече в миналото Персей убива горгоните, Тезей убива минотавъра. Събуждам се, сядам пред масата в малката кухня и събирам богините. 30, 40, 50, 60... И докато се питам няма ли да се пропука поетичната ми черупка, сещам се за моите приятели Красимира и Николай Искърови. Той искаше да е негър в щата Алабама, а тя правеше заклинания против болести и отрови, нечисти сили, врагове и нещастия, а също заклинания за потомство и успехи, за защита и дълъг живот. Разпределяха времето си между поезията, прокуратурата и всичко останало. Колко хонорари сме изпили заедно!

Изтече времето им. Загинаха при нелепа автомобилна катастрофа на мокрото шосе между Варна и Бургас. Дъщеря им се казва Мила, синът им се казва Искър.


 


Две големи любови изпразниха душата ми

при първата беше ден, при втората е нощ, при първата беше пролет, при втората е зима,

нямаше в моя живот разкошни сватби и сватове,

имаше дива обич и гръмотевични страсти, имаше дълъг вятър, породен от проклятията на съпрузите

                                                                                                                                               на моите любими.


Когато земята беше зелена, когато паякът на съдбата следваше линиите на дракона и заплиташе                                                                                                                                                            своето чудо,

когато философите правеха грешки, а плътта ми беше девствена и наивна,

влюбих се в жената на Бога на любовта, влюбих се до лудост.

Любовта ни бе взаимна.


Тя бе чернокоса красавица, страстна и сексапилна, а аз бях творецът на семето.

Срещнахме се някъде там на пътя между началото на света и безкрая

и се залутах в тялото й, и се загубих в очите й и заедно създадохме времето,

а един лебед долетя и ми каза: "Тя е!".


И се продъниха небесата, избухнаха над любовта ни, и подпряхме небесата с косите си,

и се заклехме пред любовния кръст, че вечно ще се обичаме.

Тя бе изворът в центъра на вселената, тя бе огънят на звездите,

тя бе и Евридика, и Изолда, и Далила, и Жулиета, и Беатриче.


И изписвах върху сърцето си различните имена на моята богиня

чуждата съпруга, брала небесни цветя и чукала земен ориз, властителката, която обичах,

осквернила брачното ложе на Бога на любовта, тя бе изгубила своето тяло и своето име.

Тъй както износените дрехи човек изхвърля и нови дрехи облича,


тъй влюбеният тялото си захвърля и в ново тяло отива.

И раздрахме телата си, и разбихме на прах главите си и преплетохме новите си тела сред храма.

Тя бе милостивата Парвати дъщерята на планините, жената на разрушителя Шива,

тя бе Мария жената на Йосиф, Пенелопа жената на Одисей, Сарасвати жената на Брама.


Около нас пчелите събираха нектар, водата беше гладка и целувахме очите си,

                                                                                                                   а светът стана подозрително друг

и се питахме илюзорен ли е всемирът, и се питахме от съдбата къде да се скрием.

Видя целувките ни Богът на любовта и се разтресе в сардоничен смях измаменият съпруг

смях на убиец ден преди да убие.


И нали е всесилен магьосник, нали е Бог на любовта, та му е лесно,

намаза стрелата си с любовна проказа и мигом бяхме обречени

раздели любовния ни кръст на две любовни бесилки обесникът

и ни наказа да се ревнуваме вечно.


И ни връхлетя заклинанието му и ни порази стрелата фатално.

Великият дух на любовта изкачваше недоверчиво хребетите на телата ни.

Хиляда нереалности равни ли са на една реалност,

хиляда любовни изневери равни ли са на едно любовно разпятие?


Тя вече бе Деметра, Дездемона, Ума, Леда, Силвия, Идас и Елена

любима и горгона, хилядолетен ледник върху огнена геена,

тя бе Миневра, Венера, Клеопатра, Церера, Дафна и Прозерпина

светица и хетера с гърди от хляб и утроба от глина.


И се пречупиха тези крехки колчета, върху които се опират небесата,

и върху нас се срутиха убийствени нечисти чувства,

от зъбите ни потече кръв и загризахме гърлата си

борба между кобра и мангуста.


И се гърчехме, от страст и гняв обладани, бяхме безсилни

пред божествената измама

един любовен кръст, превърнат в две любовни бесилки.

Пресъхна изворът, загасна огънят, запустя храмът.


И плете спомени и пророчества паякът на съдбата,

върху кладата вече е тялото ми, а кладата с тялото ми се разгаря.

Две големи любови изпразниха душата ми

при първата бях младеж, при втората съм старец.


И се питам мога ли да изпитам отново великата любовна отрада,

мога ли да стъпя два пъти в една и съща река, да изгоря два пъти на една и съща жар?

Зная, че втория път реката ще е друга по-млада,

а и аз ще бъда друг втория път много по-стар.


И когато си мислех, че съм разлистил цялата книга на дните

и че тялото ми е стигнало до забравата и там вечността е приютило,

ненадейно стъпих в реката и направих невероятно откритие

и животът ми разгърна скъсаното си ветрило.


Побеля земята, побеляха косите ми, паякът оплете миналото и бъдещето в своята мрежа,

пролетта неусетно се превърна в зима.

И тогава се влюбих в жената на Бога на смъртта оживяха копнежите ми.

Любовта ни бе взаимна.


Моята муза бе Амая, Афродита, Юнона, Хеката, Белона, Рампузия и Манаси.

Срещнахме се някъде там на пътя близо до края на безкрая

и се продъниха небесата и потънахме в градината на любовта си,

а един лебед долетя и ми каза: "Тя е!".


Тя бе русокоса красавица, нежна и всеотдайна,

а аз сбръчкано изморено човече със слонска главица.

Млада черностеблена ела и ударен от мълния сребрист бор си шепнат съкровени тайни,

а върху клоните им е кацнала любовната птица.


И се разтресе в неистов плач Богът на смъртта и нали е всесилен, нали е

господарят на вечността, съдникът, избавителят, посредникът между рая и ада,

сътвори от сълзите си музика плач на убиец ден преди да убие,

плач на палач, връчил на жертвата предсмъртна награда.


И превърнахме в лира любовния си триъгълник и засвирихме

аз, Богът на смъртта и невярната му съпруга.

Тя е Хера жената на Зевс, Лакшми жената на Вишну, Изида жената на Озирис,

моята чаровна властителка е жената на другия.


Тя е Гаури бялата и Кали черната, Анапурна дарителката, Дурга непристъпната, Сати                                                                                                                                                добродетелната и Чанди злата,

тя е Махадеви, Лахезис, Амбика, Чамунда, Антропос, Чакшуши и Клото,

богиня на съдбата, богиня на разврата,

14-годишна дева, заченала златната голгота на живота.


Тя е жена ти, Сатана, тя е сестра ти, Аполон, тя е майка ти, Исусе,

тя е Хела, Диана, Маликерта, Артемида, Европа, Пандора и Медея,

смачкайте цветята, сблъскайте черепите на ин и ян, разбъркайте бялото и черното, убийте                                                                                                                                                                           чувствата,

съберете се, богове, и накажете съблазнителката и прелюбодееца.


И се засели жилището на нашата убийствена любов с богове и буди, асури и тенгри, мойри и                                                                                                                                                                            ангели,

обладани от стръвно веселие, те откъснаха крилата на лебеда, скъсаха струните на лирата

                                                                                                                  и прекъснаха линиите на дракона,

а Богът на смъртта раздели любовния ни триъгълник на два любовни бумеранга

и запрати проклятията към сърцата ни.


И ни откъсна от времето Богът на смъртта и ни запрати към безвремието,

и ни наказа да се обичаме все повече и повече, да се обичаме безумно,

но вместо очите си, да виждаме своите демони.

Любов, разрастваща се като тумор.


Няма любов, ако няма страдание, вълните на любовта преливат

от болка към болка, от една долина в друга.

И се залутахме сред любовта този дяволски лабиринт, тази жертвена нива,

разора дълбоко душата ми и я зася с любовни плевели чуждата съпруга.


Покровителката на бременните Шриматидеви, която се храни с трупове на маймуни,

многоликата Минакши, която стиска фалоси в шепите си,

червенокожата Ваджраварахи със свинска муцуна,

пълногърди гърли с чудовищни форми, захвърлили душите си в подземията на дворци и вертепи.


И пътувахме през пустинята аз и жената на Лот. От гърлата ни изникнаха гъби.

Философите помъдряха. Косите ни се превърнаха в лишеи.

Любовта ни препълни света, а после преобърна света ни

с дробовете си ръфахме вечната любов, със зъбите си дишахме.


Тогава от небесата потече огън и светът стана още по-греховен

и допряхме сърцата си аз и моята нежна муза.

Тя се обърна към мен и видя развалините на Содом,

обърнах се към нея и видях страшната глава на Медуза.


- Нищо не е вечно! прошепна Лао Дзъ. Това е природна закономерност.

Вечната любов е божествена измама

мимолетна игра между разума и страстта, фатално сливане на бялото и черното.

Погледнахме се в очите и се превърнахме в камък.


И разбирам, че любовта и смъртта са двете сиамски лица на световната слава

едното поглъща всемира, другото го създава. Преди времето да натроши каменната ми статуя          

                                             и да я превърне в пясък, преди да се разпилея сред пустинята, разбирам,

че смъртта е само прекрасен сън и спокойна забрава.

Любовта е страшната тя прибира, прибира, прибира...

 

19.03.2004

Красимир ГЕОРГИЕВ