Как да дойда?

О, облаци над моите планини,
вие пак ме зовете,
но кажете, за Бога,
как да дойда аз?
Може би не знаете,
но синът ми вече на училище тръгна,
ваканцията му бе кратка.

О, сняг по моите планини,
колко ли пъти и ти
за мен си си спомнял,
но кажи, за Бога,
как да дойда аз?
Учебниците в чантата
на дъщеричката ми
все по-тежки стават
ден след ден.
Тя все ме пита:
“Какви са планините?
Как изглежда снегът?
Какво е да се носиш над облаците?”

О, извори в моите планини,
вие ме зовете,
но как да дойда аз?
Внукът ми вече
по бебешки проговори.

О, мои планински облаци,  сняг и извори,
аз ще се върна ­
като вас
на облак, сняг и извор  ще се превърна,
ако не в този живот,  то в следващия.

Мартеница

Хайде, вържи още една мартеница
на здравата, нежна китка
на земята ­
червено-бяла мартеница ­
за да се зарадва
Баба Марта
и на земята да се спусне
нейният смях!
Искрящите
в хиляди цветове извори
да станат
от злато;
на кравите виметата
с потоци мляко да се напълнят;
овцете толкова вълна да дадат,
че да се засмеят
градините с праскови и ябълки,
а лозята
от плод така да натежат,
че от всеки дом да почне да се носи
ароматът
от варене на ракия;
поетите на Копривщица
още стихове да напишат,
художниците на Казанлък
картини с рози да нарисуват,
а генерал Гурко
на един дъх
връх Шипка
отново да докосне.
Хайде, братко, давай,
вържи още една мартеница ­
червено-бяла мартеница ­
с толкова труд
изплели са я майките.

Станете!

Стани, Иван Вазов,
стани!
Стани, Христо Ботев!
Потомците ваши
свили са платната на лодките свои
и са се оставили
на милостта
на безгрижните вълни
на Черно море.

Станете и поне две платна
опънете,
за да могат лодките
да се преборят отново
с гърмящите в бездната
на неуморното море
ветрове.

Стани, Васил Левски,
за да събудиш
братята свои,
чиито очи широко отворени са
и все пак ­ натежали
от пиянски сън.

Кажете, кажете им
от какво са заискрели така
очите ваши,
кажете, най-сетне
това им кажете,
че пролет идва
всеки път,
дори и след сурова зима ­
замлъкналите гълъби,
лястовици и кълвачи
изведнъж се появяват тогава
от горските дебри,
още щом съзрят
небето искрящо.

О, Иван Вазов,
Христо Ботев
и Васил Левски,
вижте
как само при звука
от стъпките ваши
черешите сякаш
протягат и разтърсват сънено клони, накичени
в пищна червена одежда.

Невена Петкова

Нощ.
След като цял ден е работила,
вкъщи се връща
Невена Петкова.

Трамвай управляват,
а на рози аромата носят
ръцете й;
чантата й пази
парченца смях,
в които са затворени
бленувани бъдни мигове,
а зад тях надничат
натежали от сън очи.

Утро.
След като цяла нощ се е люляла
на люлката на сънищата,
Невена Петкова
се връща ­
разтърсена от съня.
За една нощ променил се е
на сънищата смисълът,
избягал от очите е сънят,
изпълнен с блясъка на слънцето,
погледът й търси
захвърлената нейде празна чанта,
за да може отново
да отиде с нея на работа
Невена Петкова.
Звънецът на трамвая й
я вика,
за да се напълни отново чантата й
с парченца смях
и с дребни радости.

Трамвай
и дом (онези четири стени) ­
между тях вечно се люшка
Невена Петкова,
както се люшкат в трамвая й пътниците ­
запътили са се нанякъде,
но закъде ли ­- не знаят.

Превод от хинди:
Илияна Ангелова