Ако все още има магическа страна, това, разбира се, е Индия. Виждал съм я два пъти. Веднъж от най-ниското от Лунния пазар, от нивото на просяците, светците, които си посипват главите с пепел, и факирите, които свирят на кобрите. И втори път от дворците на махараджите, от крепостите на Ашока и Акбар и още по-високо от кулата на индийския дух.
И все пак не бих имал истинска представа за Индия, ако не познавах Амрита Притам. Не искам да забравя нейната човешка красота. Предварително знаех, че тя е издала първата си книга, когато аз съм се родил. Но още при първия поглед почувствах, че Амрита няма възраст. Всяко нейно движение под сарито, всеки неин поглед под слънцето излъчваха изящество и достолепие, и мъдро чувство, което бих нарекъл спокоен огън. Всъщност това е любовта.
В Индия в странна хармония звучат много езици хинди, урду, панджаби, пали, бенгали. Всеки от тях изрича нещо неповторимо, нещо, за което е създаден. Казват, че езикът панджаби е създаден за любовна лирика. Това е езикът на Амрита Притам, на нейния роден Гуджранвала, на нейните дълбоко религиозни родители, на нейните братя и сестри, достойни за модерните пътища. От всички стихове на Амрита блика любов, но това не е тяхната тема, това е тяхната същност.
И като поет, и като общественик тя сякаш искаше да прегърне всички проблеми, всички болки и надежди на своя народ и да ги подари на света като усмивката, с която париите те посрещат и благославят. Мисля, че тази, тъй наречена будна гражданска съвест я доведе и в България на Софийските световни писателски срещи “Мирът надежда на планетата” още през 1977 г. Сред хаоса от впечатления и блестящо различни идеи тихо се възхищавах на нейната величествена естественост и красота. Тя намираше общ език с всички, а нея я намери духът на Никола Вапцаров. По-скоро се откриха взаимно. Тя живееше за същото, за което беше загинал нашият поет. И неслучайно Амрита Притам стана една от първите носителки на Международната Вапцаровска награда.
Знаменитата фамилия на държавниците Неру Ганди поздравяваше Софийските писателски срещи със специални приветствия. Мисля, че в тях има някакъв нежен пръст и Амрита, която беше приятелка на Индира. Зная, че в Индия са се събирали заедно с Людмила Живкова. Днес тези три дами на духа ги няма. Поне така си мислим.
Но ето, че, препрочитайки стиховете на Амрита, защото пак дойде 31 август (нейният рожден ден), внимавайки да не угася неволно нейната “свещ", мечтаейки за нова “среща” или за “деветте съня на възвестяването”, погледнах нощното небе. Топлото сияние на София трептеше като прозрачно сари. И изведнъж червената пълна луна ми заприлича на червената точка, божествения знак между очите на Амрита. Исках да є кажа колко ми липсва и колко обичам нейната поезия, но се страхувах да не угася свещта.
Съболезнователна
телеграма
Във връзка със смъртта на световноизвестната индий-
ска поетеса Амрита Притам президентът на Република България Георги Първанов е изпратил до президента на Република Индия Абдул Калам съболезнователна телеграма, в която се казва:
„Дълбоко съм опечален от тъжната кончина на видната индийска писателка Амрита Притам, чието богато творчество представлява безценен принос в съкровищницата на световната литература. Амрита Притам е широко известна в българските литературни среди и сред българската общественост. Нейната личност и творчество са своеобразен мост на приятелството между нашите две страни. С гордост отбелязвам, че сред множеството високи отличия на Амрита Притам е и присъдената й от България международна литературна награда Никола Йонков Вапцаров.“