nitishastri_65_b_svetilnik_fliorir

ЗА ВРЪЗКИТЕ МЕЖДУ ТИБЕТСКАТА,

ИНДИЙСКАТА И МОНГОЛСКАТА

ДИДАКТИЧНА ПОЕЗИЯ

Александър Федотов

Нитишастри

Древните индийски нитишастри са онзи литературен жанр, който оказва най-значително влияние върху формирането на тибетската дидактическа поезия. Семантичната и жанровата близост на индийските нитишастри към тибетската афористична поезия в значителна степен улеснява тяхната акултурация в Тибет. Разбира се, този процес се характеризира с тяхното обогатяване с нови идеи, образи и художествени похвати. Именно на нитишастрите тибетците “дължат” четириредната строфа, която се състои от две двуредни министрофи, обединени от семантичен и граматичен паралелизъм. В такова четиристишие ясно прозира двукомпонентна структура: твърдение или тезис и пример, който потвърждава този тезис. В тибетската афористична поезия такива примери често се взимат от местния фолклор. Според Д. Б. Дашиев нерядко тогавашните автори пренасят в своите афористични сборници цели стихове или тематични блокове, които отговарят на идейния и композиционния замисъл на техните сборници (Дашиев, 1985 г., с. 20). Като се основават на традициите от миналото, тези автори използват разнообразни клишета, в това число композиционни, стилови, лексични, образни, и по този начин формират нова традиция на тибетската афористична поезия.

Индийските нитишастри са служели като своеобразни учебници за всички онези, които са желаели да постигнат четирите главни цели в своя живот: дхарма - спазване на религиозни поведенчески норми, които трябва да осигурят постигането на “добродетели”, полезни в това и в следващите прераждания; артха - пълноценна реализация на способностите и постигане на мирските блага; кама - щастие в личния живот, включително и чувствени радости; мокша - религиозно “освобождение”.

Индийският учен Сунити Кумар Патхак в книгата си “Индийските нитишастри в Тибет” описва основните тематични раздели, в които трябва да бъдат постигнати четирите цели:

1. Отношения на индиеца с членовете на семейството му: а) родители и деца; б) съпруг и съпруга; в) роднини.

2. Отношения с други членове на социума: а) учител и ученик; б) стопанин и слуга; в) приятели и псевдоприятели; г) врагове; д) материално благополучие и лични интереси, интереси от обществено значение.

3. Политика и изкуството на държавното управление: а) характеристика на царя и неговите функции; б) изисквания към принцове, министри, посланици, придворни лекари и други придворни служители и държавни администратори; в) дейност на царя, насочена към умножаване на хазната, дейност на царя в името на поданиците му.

4. Житейски правила: а) характеристика на добронравния и образования човек; б) характеристика на подлите хора и невежите; в) разлики между доброто и лошото поведение и държание.

5. Етика и религия: а) общо определение на това, което се е смятало за нравствено и етично; б) изброяване на постъпките, които имат задължителен характер и определят стереотипа на поведението на “добрия” човек; в) изброяване на постъпките, забранени за “добрия” човек.

6. Религиозно-философски учения: а) за кармата; б) за ада и рая; в) за преражданията; г) за необходимостта да бъде прекъсната привързаността към обектите от материалния свят; д) за религиозното освобождение; е) за пътищата за достигане на пълното освобождение.

7. Брахманистки постулати.

8. Будистки постулати (Патхак, 1974 г., с. 56-76).

И така, нитишастрите се определят като “наука за разумното поведение” и именно затова те обхващат всички сфери от човешкото поведение. Вероятно в това се крие и техният стремеж към обобщения и полуфункционалност. Обектът и адресатът на съдържащите се в нитишастрите предписания е цялото общество, а не отделни личности. По-точно в тях става дума за такива значителни мегастрати като “добри хора” и “лоши хора”, “разумни” и “невежи”. Тибетците приемат тази социална стратификация и творчески доразвиват индийската литературна традиция: подобно на индийските субхашити те композират сборници с афористични сентенции, които, както вече споменахме, получават в тибетската литературна традиция названието легше или “благозвучни речи”. В тибетските афористични сборници откриваме органично преплитане на теми и образи, характерни както за индийската, така и за тибетската литература и фолклор. Освен това в сборниците откриваме ярко авторско “присъствие”, което се изразява преди всичко в техните размишления върху тибетския социум и съвременните им проблеми.

Нерядко такива сборници с легше представляват за високопоставени и образовани тибетци добра възможност за индиректна критика на политически и социални недостатъци. Тази критика, разбира се, използва “езоповския език”, алюзии и иносказания и затова е адресирана до подготвения и просветения реципиент. От друга страна, легше са достатъчно демократични по своето съдържание и се четат от по-масовия читател, който може и да не “прозре” заложения в тях намек, алюзия или индиректна критика.

Като цяло тези съчинения служат за популяризация на будисткото учение и преди всичко на неговата етика, за което спомага демократичността на тяхната форма и образното богатство. Тибетските афористични сборници традиционно се делят на два раздела: светски и религиозен. Вероятно тази традиция произлиза от артхашастри, според които функциите на владетеля трябва да включват грижи за неговите поданици въз основа на справедливост и добродетели и защита на държавата от външни врагове. Тази древноиндийска представа за характера на висшата власт се преосмисля от Пагба Ламар, според когото функциите и прерогативите на светската и религиозната власт трябва да бъдат точно поделени: държавата отговаря за светските работи, а будисткият йерарх за духовните, религиозните дела.

Подобно на индийската литература, която в много отношения обуславя развитието на тибетската книжнина като цяло и на тибетската изящна словесност по-специално, тибетската художествена литература оказва значително влияние върху развитието на монголската книжнина. Особено ярко това се проследява в областта на дидактичната поезия...

"Светилник ", 8, 2006 | Клуб "Приятели на Индия" | Издателство "Фльорир"