Никой не си тръгва от Индия завинаги
Румяна Николова, Николай Генов
Пътепис
Откъс от книгата на Румяна Николова и Николай Генов „Никой не си тръгва от Индия завинаги”
Глава 16
МАХАВИРА – ДЖИНЪТ
Пророци като Орфей, Христос и Мохамед са имали комфорта да разпространяват ученията си, необезпокоявани от конкуренция, през сравнително дълъг период от човешката история. През шестото столетие преди новата ера обаче за кратко време се ражда цяла армия титани на духа и мисълта: Буда, Конфуций, Лао Дзъ, Платон, Питагор, Перикъл. Няма никакви преки доказателства тези философи да са били във връзка помежду си в своите успешни опити да променят философските възгледи на цели народи. Но този “техен” ключов век се определя като преломен в духовното развитие на човечеството. През него е живял и Махавира, родоначалникът на най-мирната религия в света – джайнизма. Дали и джайнизмът, както будизмът, е религия, или философия, е спор, възникнал още при появата му и все още нерешен до днес. Наричат го атеистична вяра, защото изповядващите го отричат боговете като създатели и владетели на вселената.
Първата ни среща в Делхи с джайнистки монаси е изненадваща, макар че сме свикнали да държим сетивата си готови за всевъзможни изненади, тъй като “чудеса” в Индия се случват на всяка крачка. Голи хора, чието единствено “облекло” са бели кърпи пред устите им, вървят невъзмутимо нанякъде. Добре, че вече сме попрочели това-онова за джайнистката секта дигамбара, която не носи дрехи, за да не притисне с тях и така да причини смъртта на някое миниатюрно живо същество. Въпреки това християнските ни души са смутени от тази макар и напълно невинна голота.
Странни ни изглеждат и облечените джайнисти с техните маски на устите и метлички. И тези атрибути се оказват подчинени на принципа за ненасилие – ахимса. Така се свежда до минимум вероятността да вдъхнеш някоя мушица или да я стъпчеш, като ходиш или сядаш. Постепенно научаваме все повече. Но първият ни “урок” е в Гвалиор, където спираме да пренощува ме на път за Каджурахо.
Гвоздеят на този милионен град на около 400 км от Делхи е красивата му крепост – една от най-старите в Индия. Дългите й 2 км стени са построени да пазят двореца на гвалиорските махараджи Ман мандир, построен в края на ХV в. от Ман Сингх. Цялата стена на източната крепостна фасада и нейните цилиндрични кули са богато украсени с фризове, изящни скулптурно-архитектурни апликации, изображения на чудовища и птици върху сини керамични плочки.
Крепостта се вижда почти от всяка точка на града. До най-красивия от трите й входа – “Слоновия”, води широк асфалтов път. Доста време не успяваме да стигнем до крепостната порта – пет групи на огромни джайнистки статуи, изсечени в отвесните скали, ни спират за дълго край пътя. Най-високата е около 20 м.
Исполините са изцяло в стила на джайнистката иконография – със стилизирани тела, удължени уши и къдрави коси. Изсечени са през ХV в. и е трудно човек да си представи колко усилия е отнело това. Само в югоизточната група преброяваме 20 такива изображения по протежение на километър. Някои от лицата на исполините са полуразрушени. Когато в Индия дошъл на власт първият от Великите моголи – Бабур, заповядал през 1527 г. статуите да бъдат обезобразени. Тази съдба последвала много подобни произведения на изкуството заради нетърпимостта на мюсюлманската религия към изображенията на хора и животни. За щастие обаче тук щетите били поправими и след 200 години успели да възстановят лицата, доколкото било възможно.
…….
Според джайнистки канонични съчинения през 599 г. пр. н.е. в малкия град Вайшали на княжество Бихар се родил принц Вардхамана. Майка му произхождала от знатен род, а негов баща бил цар Сидхартха (но не го бъркайте с Буда, чието рождено име е същото).
Подобно на принц Сидхартха Гаутама (Будха), 30 години Вардхамана водил безметежен и богат
светски живот. Няма исторически свидетелства, че двамата принцове са се срещали, въпреки множеството сходни постулати в техните учения. Вардхамана принадлежал към хиндуистката каста на войните – кшатрии. Оженил се за Ясода, която му родила дъщеря Риядаршана. Един ден родителите му престанали да приемат храна и така дочакали смъртта си. Това потресло принца. Той раздал своето наследство на бедните и просяците и тръгнал да скита из горите, освободен от земните окови.
Дванадесет години по-късно Вардхамана постигнал освобождение и просветление. Тогава около него се събрали богове и демони и започнали да викат: “Победа, победа!” Така той бил провъзгласен за Джина (Победителят), а последователите му се нарекли джайнисти. Към името му прибавили още едно – Махавира или “Великият герой”. Денят на неговото раждане се приема за начало на джайнисткото летоброене, според което на 2006 г. съответства 2605 г.
В края на живота си Махавира предал щафетата на 11 свои ученици, които структурирали учението му, издали и популяризирали джайнистките свещени писания и създали джайнистката община. Махавира умрял по време на медитация 72-годишен. Счита се, че той бил 24-ят, последен джайнистки тиртанкар.
С изключение на него за всичките останали 23-ма се знае съвсем малко или почти нищо. Тиртанкарите или “тези, които проправят брод през океана от прераждания”, се появяват през определен цикъл от време, за да показват верния път за освобождение на душата от нейните връзки с материалното съществуване, определяно от джайнистите като карма. Тиртанкарите могат да се сравнят с будите в будисткото учение. Приписват им се 34 съвършенства, между които и безчувственост към болка, ореол над главите, владеене на всички човешки и животински езици... Всичките произхождат от царски семейства. Последните двама – Парсванат и Махавира, се приемат за исторически фигури, но и за тях преобладават легендите. Двамата, заедно с първия тиртанкар Адинат и тиртанкара Неминат, са особено почитани.
…….
Джайнистите вярват, че всяка душа е потенциално божествена и може да постигне истинските си цели чрез пречистването и дисциплината, установена от тиртанкарите. Учението им отдава голямо значение на аскетизма, защото това е пътят, по който душата се освобождава от кармата или материалната природа във вселената. Джайнисткото понятие за кармата е различно от това на хиндуистите и будистите, за които тя е морална концепция за причините и последиците от
човешките действия. Тиртанкарите въплъщават и проповядват правилния път за освобождение. Освободените души, наречени сидха, обитават върха на вселената в духовна свобода.
Всеки джайнист дава няколко важни обета – за ахимса (ненасилие), сатя (да говори истината), брахмачария (да се въздържа от сексуална активност), астея (да не взима нищо, което не му е дадено) и апариграха (да не се привързва към хора, места и неща). Шестият е добавен по късно – за въздържание от храна, след като се стъмни.
За последователите на Махавира Джина има шест приемливи занимания – държавна работа, писане, занимания с изкуства, занаятчийство и търговия. Земеделието било отречено още в самата зора от учението като грях, защото причинява смъртта на твари, които живеят в земята, считана също за живо същество. Поради този факт не се консумират и кореноплодни растения като картофи и моркови например.
През І в. пр. н.е. джайнистите се разделят на две течения, като всяко се мисли за пряк и автентичен наследник на Махавира. Едното е Дигамбара или на “облечените с небесни дрехи”, сиреч голите. Те вярват, че всички притежания са пречка по пътя към освобождението. Да носиш дрехи, означава, че не си се освободил от сексуалните си желания, не обладаваш скромност и си готов да убиеш форми на живот, не само като носиш, а и когато переш одеждите си. Дигамбара вярват, че жените първо трябва да се преродят като мъже и чак тогава могат за получат освобождение. Другото течение е Шведамбара – “облечените в бяло”. И техните аргументи звучат убедително. Те твърдят, че отричането от притежанието е в съзнанието и че голотата е невъзможна без палене на огън през зимата, а чрез него също би могло да се отнеме живот. Двете течения имат по няколко свои секти.
Джайнизмът почти не е напускал родината си Индия. Не се учудваме – малцина биха приели толкова драстични ограничения. Днес последователите му са едва 0,5 на сто от населението или 5 милиона, но те имат забележително влияние върху страната. Сред джайнистите в Индия са много висши представители на финансовите среди и не е рядкост да даряват храмовете си със суми от милиони долари. Джайнисткият лидер Райчандбай Мета е оказал голямо влияние върху идеята за сатяграха (мирния протест) на Махатма Ганди. Той е формулирал в учението на Ганди идеята за праведен живот и ненасилие. Единствената държава извън Индия, където днес има последователи на джайнизма, е САЩ.
Джайнистките храмове са сред големите атракции на Индия. Повечето са много богати и необикновено красиви. Във вътрешно светилище е главната статуя на патрона тиртанкар. Изображенията на други тиртанкари, подредени в ниши, често са десетки. Статуите непрекъснато се мият, украсяват и помазват от свещеници и поклонници. Носенето на колани, обувки, каишки и всякакви други изделия от кожа в джайнистките храмове е забранено. Не се допускат и жени по време на цикъла им, защото се смятат за нечисти.
В жарък ден спираме в Ранакпур пред един от най-изумителните джайнистки храмови комплекси. Разположен е сред красива местност в хълмовете Аравали на 60 км от раджастанския град Удайпур. Строен е в края на ХІV в. Многобройни кули, наречени шикари или пирамиди, увенчават покрива на целия ансамбъл. Те символизират лотосовото хвърчило, което видял в мечтите си неговият създател Дхарна Шах. Името Шах издава, че той бил заможен човек, вероятно банкер или търговец. Със сигурност се знае, че известно време е бил и министър. Когато навършил 32 години, дълбоко повлиян от един монах, решил да напусне светския живот и да заживее като аскет. Често във виденията му се явявало прекрасно небесно возило с форма на лотосов цвят. То така пленило въображението му, че предложил на княза да построи храм с тази форма. Владетелят се съгласил, дарил земята за строежа и наредил храмът да бъде посветен на тиртанкара с четири лица Чатурмукха или Адинат.
Изкачваме се боси по излъсканото от стотиците посетители стълбище. Още с влизането си попадаме под магията на това приказно място и не усещаме как, докато се наслаждаваме на чудната му хубост, денят незабелязано свършва. Просторните 29 зали на храма преливат една в друга. Огромното пространство е насечено от 1444 колони – всяка е от белоснежен мрамор, ювелирно резбована и различна от другите. Особено изящни са многопластовите резбовани розетки и медальоните по таваните и стените. Недоумяваме как всяка е измайсторена от един-единствен къс мрамор. Обясняват ни, че вътрешните слоеве били изрязвани с длета, чиито дръжки достигали няколко метра. Колко точна трябва да е ръката, която гравира с такова длето! Мраморните пана са толкова фини, като че ли са правени с тънки игли.
Много мъже от Раджастан с огромни разноцветни тюрбани и жени с ярки надиплени поли и шалове допълват и без това екзотичната атмосфера, ароматизирана от нежни благовония. Достолепен свещеник предлага да ни помогне да се ориентираме в многобройните изображения…
Голям мраморен слон носи на гърба си майката на Адинат. Нашият гид разказва, че някога тя дошла тук, за да чуе проповедите на своя син. Според легендата още щом го зърнала отдалеч, постигнала спасението мокша. Така станала първия човек, успял да се освободи от цикъла на преражданията.
В два срещуположни големи релефа пък са изобразени митичният континент Джамбудвипа и осмият от островите-континенти Нандишварадвипа. Докато ги разглеждаме, приближава друг мъж в бяло и ни се представя като главния свещеник на храма. Безкрайно е удивлението ни, когато в негово лице срещаме първия там индиец, който е чувал за България и знае, че страната ни се намира до Гърция. Мигом се усещаме близки и той ни кани вечерта на службата преди затварянето на храма, на която обичайно не присъстват неджайнисти.
Пред входа на храма сме много преди уречения час. Вече е тъмно, туристите са се разотишли. Вечерната служба се провежда само на светлината на факли и малки маслени лампи. Трептящият огън увлича във вълшебна игра мраморните дантели. Мощен камбанен удар оповестява началото. Мантрите се произнасят почти с вик в огромната храмова зала с изумителна акустика. По лицата на вярващите, облечени в бяло, е отпечатан израз на покорство. За свещениците облеклото по
традиция е без шевове. Те просто са омотали около телата си прилежно изгладени ивици плат.
Седим на земята пред главното светилище на Чаумукха. Две монахини се молят. Главният свещеник бие най-голяма камбана, а помощникът му – други две по-малки. Другите асистенти удрят чинели. Звънът величествено отеква в тъмнината. Мъж вее с огромно ветрило от паунови пера към светилището. До него монахиня върти в кръг поднос, върху който гори огън. После и на нас, както на всички присъстващи, ни подават да завъртим огъня и така церемонията приключва. Не разбираме почти нищо от този ритуал, за символиката на отделни действия можем само да се досещаме. Но някак си не ни липсва точното обяснение. Достатъчно ни е, че се усещаме част от някакво особено тайнство, от което на душата става по-леко.
След време най-после се открива възможност да се отправим към Шраванабелагола. Един от най-старите джайнистки центрове се намира в южния щат Карнатака, почти на 2500 км от Делхи. Въпреки че в днешния си вид храмове са изградени между ІХ в. и ХІІ в., тук осем века по-рано е имало важен култов център.
Пътуваме през равна като тепсия местност. Нищо не спира погледа до хоризонта. Притоци на голямата река Кавери са разклонени изкуствено, за да стигнат и до най-отдалечените части на големи оризови ниви. Слаби тъмнокожи мъже работят в разкаляната земя, навили ризите си на главите, за да се предпазят от слънцето. Очакваме всеки момент в далечината да се появи единственият хълм с кацналата отгоре му статуя. Знаем, че се вижда поне от 20 км. И тъй като ние
също сме атракция за пътуващите в автобуса, всеки от спътниците ни бърза да ни я покаже.
– Лорд Бахубали – казват някои. Други пък го наричат Гоматешвара, което значи същото. Просто това са двете имена на светеца, в превод – “Мъжът със силните ръце”.
Съзерцаваме трептящия в слънцето исполин и мислено го сравняваме със статуята на прочутия фараон Рамзес ІІ, която сме виждали в Големия храм на египетския град Луксор. В гидовете пише, че това е най-голямата статуя, изработена от монолитен каменен къс в света. За да бъдем точни обаче, трябва да кажем, че тя отстъпва по височина на великаните от о-в Пасха в Тихия океан, достигащи 26 м. “Чудото” в случая е как тази статуя се е озовала на върха на 145-метровия куполообразен хълм Виндхягири. До днес няма убедително обяснение.
Баща на Бахубали бил великият владетел Вишабха, който впоследствие станал първи джайнистки тиртанкар. Когато решил да се оттегли от светския живот, определил за свой наследник сина си Бхарат. Той обаче също предпочел монашеския живот. Вторият син Бахубали искал да поеме царството в свои ръцете, но за това му липсвала бащината благословия. Един ден отишъл в джунглата, където намерил брат си, потънал в дълбока медитация. И тъкмо когато решил да го хвърли в една пропаст, осъзнал, че заради едно кралство щял да извърши най-големия човешки грях, братоубийството. Тогава натъжен се качил на един хълм и на свой ред потънал в медитация върху смисъла на човешкия живот. Лози израснали по тялото му и птици свили гнезда в косите му. Там стои и днес. Притчата е издялана в древен надпис върху скалите по хълма. Бахубали за джайнистите дигамбара е равен по важност с тиртанкарите. През 981 г. царският генерал Рачамала Чамундарая поръчал на скулптора Аристенеми да изсече статуята.
За да стигнем до грамадната гола човешка фигура, трябва, разбира се, пак боси да се изкачим по 630-те изсечени в скалата стъпала. Първата сграда на върха на хълма е храм, в който виждаме изображения на тиртанкарите Адинат, Неминат и Шантинат. Над него са последните стъпала, които водят до масивна каменна врата, обрамчена с мемориални колони. Влизаме в нещо като двор с колонада около мраморната фигура, висока 17,7 м. Светецът се взира втренчено напред. Загадъчната му усмивка е спокойна и невъзмутима. Изобразени са и лозовите клонки, и лианите, обвили краката и ръцете му. Цялата статуя олицетворява състоянието мокша, в което е изпаднал Бахубали. За това, че мощният му човешки дух е в единение със силите на природата, говорят и змиите по краката му, стъпили край големи мравуняци.
На всеки 12 години на това място се провежда особена религиозна церемония. Около гигантската статуя се правят скеле и платформа, от които под ръководството на свещенослужители поклонниците изливат 1000 делви кокосово мляко, мед, ванилия, цветчета и листа от манго. Богати джайнисти по време на празненството купуват първите 7 делви, заради особената привилегия първи да полеят статуята. Разказват, че цената им достигала до 100 000 рупии, което е равно на около 2000 евро.
Накрая гигантът се пудри с оризова пепел, примесена с благовония.
…….
Когато идваме за пръв път в храмовете Дилвара до раджастанското градче Маунт Абу, носим специално писмо от височайша институция, което уж трябва да ни отвори вратите за снимки в светилищата. Разочарованието ни, когато въпреки тапията ни отказват, не подлежи на описание. В тези храмове фотографията и киноснимките без специално разрешение от ръководството на джайнистката общност се оказват абсолютно невъзможни. Като своеобразна утеха главният свещенослужител ни казва, че отказали дори на CNN, въпреки предложеното дарение от US $ 20 000.
Две години по-късно отново сме в Маунт Абу, този път без голяма кошница в ръце. Чак сега на спокойствие се любуваме на храмовете, които с основание се определят като най-ювелирните творения от мрамор на земята.
Тук планинската област е с климат, подобен на средиземноморския, което за полупустинния щат Раджастан е направо невероятно. Температурата не надвишава 30 градуса, а поради честите валежи растителността е буйна. В средата на областта е езерото Накки (Перленото), около което са изградени много хотели. Маунт Абу е предпочитан от младоженци, както и от всички, които искат да избягат от летните жеги…
От най-древни времена Маунт Абу е свято място. Има поверие, че синът на Адинат построил храм, който посветил на баща си. Много по-късно тук дошъл и Махавира, последван от хиляди джайнисти, за да търси просветление.
Владетелят Рана Кумбха, известен с прекрасни сгради в Читоргарх и с двата малки храма в Ранакпур, искал да основе мощна раджпутска империя. За да осъществи намерението си, дошъл в Маунт Абу и веднага се заел с изграждането на крепостта Ачалгарх за защита от мюсюлманските нашествия. Мощното отбранително съоръжение изглежда е причината до наши дни да бъдат запазени храмовете Дилвара. За строителството им е избран най-скъпият прозрачен мрамор, особено ценен със своя забележително искрящ бял цвят. Комплексът се състои от два храма, в които изкуството на каменната украса достига ненадминати върхове…
Храмовете Дилвара са отворени за посетители само следобед, а сутрин в тях се извършва религиозна служба. За да се стигне до централното светилище, посветено на храмовия патрон, и в двата храма се минава през вътрешни дворове с по 52 еднакви клетки с изображенията на светци. Срещу входа е Къщата на слоновете. От нея към входа на храма маршируват красиви статуи на слонове. Строги и елегантно резбовани 48 колони оформят входа към вътрешния двор. В светилището статуята на Адинат е така направена, че влизащата светлина въздейства на възприятията да не я приемат като човешка фигура. От трите страни на централното светилище има още няколко по-малки, чиито зали са оформени от двойни колонади. Брилянтната резба по мрамора на места е толкова тънка, че той става прозрачен. От тавана в центъра на купола виси приказен лотосов цвят, сякаш непипнат от човешка ръка. Трудно е да се повярва, че това творение, както и другите тавани, всеки с по няколко последователни плана, някога са били само едно парче камък. Разказват ни, че в строежа на храма на Адинат участвали 1200 каменоделци и повече от 1500 скулптори. Удивително е, че до нас не е достигнало нито едно от хилядите имена, създали неповторимия шедьовър.
Оказваме се първите, влезли в храма, преди още участниците в сутрешната служба да са го напуснали. Наблюдаваме лицата на тези хора. Не разбираме езика им, но лесно можем да разчетем смиреното преклонение пред заобикалящата ги божествена красота. До нас стоят група момичета с матови лица и тежки тъмни коси. По индийски обичай дрехите им оставят пъповете голи. Нежната коприна извайва пищни форми като на изобразените по храмовете небесни нимфи. Мъжката част от нашата двучленна група е зашеметена. Приседнали на каменния под, се чудим къде по-напред да гледаме – към изящните мраморни произведения или към хората?
Прав е бил мъдрецът, който казал, че много често идеалното пречи на хубавото...
"Светилник ", 9, 2007 | Редакционна колегия | Клуб "Приятели на Индия" | Издателство "Фльорир"