velikata_india

И ако някой ви каже, че е възможно да събере в две-три странички текст впечатленията си от тази древна страна, да опише живота, традициите и културата на този велик народ, не му вярвайте. Невъзможно е. Както няколко капки от океана не могат да ви разкажат за целия океан, така разказът ми за 74-те градове-храмове, за хилядите култови комплекси и за стотиците хиляди религиозни светилища, духовни общности и средища на историческата памет ще бъде само докосване до многоликия образ на Индия. Докосване до свещените води на Великата Ганг, до съвършения дух на Великите Хималаи, до самобитните култове, храмове, литература, музика, философия, живопис, психология, етически предписания и религиозни традиции на индийците, непрекъсвани от епохата на детството на човечеството до наши дни.

От София до Делхи са 5024 км. Прелитам ги по пътя към страната на махараджите и заклинателите на змии с мисълта за капаните на пространството и времето и се сещам за едно от писанията на пътешественика от ХIV в. Ибн Батута, който, обиколил целия познат тогава свят, е твърдял, че Делхи е най-големият град на Вселената. Град, събрал в себе си много градове. Град на 3000 години, разпрострял се на близо 100 км (независимо от отправната точка).

Древни крепости, храмове, мавзолеи, паметници... Не как да разкажеш за тях, проблемът е как да ги изброиш, как да подредиш торнадото от впечатления. Ето го архитектурния комплекс на Червената крепост, построена от император Шах Джахан през ХVII в. (“Тук до Сипайското въстание от 1857 г. се е намирала резиденцията на моголските императори! ­ обяснява красива екскурзоводка. ­ Намираме се в залата за обществени приеми Диван-и-Ам, в която господарите от Лал кила са разговаряли с художници, поети и музиканти...”); от величествения монолит на Ред форт, наречен “Сърцето на Индия” ­ през 1947 г. Неру обявява независимостта на страната. Ето я невероятната джамия Джама масджид, построена през 1658 г., една от най-големите в света, само дворът є побира над 25 000 души. Разглеждам храма Лакшми Нараян, а после пътят ми през хилядолетията ме насочва към старата Индрапрасадха ­ главния град от древния епос “Махабхарата”. Снимам 73-метровото минаре на Кутуб минар ­ най-красивата кула в персийския свят, разказваща за величието на Делхийския султанат, издигната сред построения през ХIII в. от султан Кутб уд-Дин още един град върху града Делхи. А след това в рамките на днешната столица на Индия изникват последователно и паралелно още много градове ­ Сураджкунд, Кутб, Сири, Джаханпанах, Тугхлакабад, Шахджаханабад, Делхи. По времето на последния от шестимата велики моголи ­- император Аурангзеб, в Делхи са живели 2 млн. души, а днес в града живеят ­ колко ­- 10 млн., 14 млн., 16 млн. души? Различни цифри видях в туристическите справочници и е разбираемо “разминаването” в данните и методологиите, защото това гъмжило от хора, това стълпотворение от история и съвременност, от дворци, модерни сгради и коптори продължава и продължава и се “влива” зад границите със съседните щати.

После ­ на юг и на изток. Към най-стария непрекъснато населен град на Земята ­ съвременника на Вавилон ­ Варанаси, в който се преплитат в единен възел религия, философия и наука на древна, средновековна и съвременна Индия. Разположен на западния бряг на Ганг, Варанаси се намира в най-населения щат на страната ­ Уттар прадеш. Наричат го “най-свещения град”, “вечния град” (да, но той е по-стар от Рим), “града с 2000-те храма” (за колко време могат да бъдат разгледани? - ­ питам се), а също “града на Шива ­ разрушителя и дарителя на живот”. Хора от цяла Индия идват тук, защото искат да умрат във Варанаси, за да се освободят от тленните окови на времето и да се слеят с вечната истина.

Може би трябва да обобщя обясненията си за кармата и прераждането? Докато за християнския праведник раят е място за вечно блаженство, за праведника от Индия раят е само временно обиталище на душата според заслугите є, след което той отново и отново се преражда на земята за нови мъки. И най-висшата награда е освобождаването от преражданията, а във Варанаси този път към венеца на вездесъщото тайнство е най-кратък. Затова всички искат телата им да бъдат изгорени тук, за да ги освободи Шива от пътя на времето. Да ги извади от времето.

Варанаси заема централно място в сърцето на всеки индиец. Още преди хилядолетия, преди появата на Буда, градът е олицетворявал духа на Индия, в него са раздавали правосъдие и държавничество Ашока, Чандрагупта, Хашавардхана, Гангайкондан от династията Чола, а също императорите Акбар, Джахангир и Аурангзеб. И така ­ без прекъсване повече от 4000 години!

Разглеждам храма Бхарат Мата Темпъл, храма Дурга, джамията на император Аурангзеб, Златния храм, Мраморния храм на Шива в Хиндуисткия университет (университетът е най-големият в Азия); разглеждам безкрайната върволица от храмове, ресторантчета и крематориуми, купувам от дюкянчетата сари за подарък и медни съдове за водата на Ганг, а после с лодка тръгвам по водите на свещената река. На платформите и кейовете на брега ­ стълпотворение от хора, гъмжило от вярващи, които се мият в реката, за да се слеят с мъдростта на мислителите. Други перат дрехи в реката, други мият телата на мъртвите, преди да ги изгорят, ето, една след друга се редуват кладите, разликата при последното изпращане на бедния и на богатия е само във вида на дървата от кладата ­ по-скъпи или по-обикновени; над водите се стелят звуци на странна музика, дрипави мъдреци мълвят строфи от химните на “Ведите”, всичко е толкова необикновено и невъзможно! По лицата на хората около мен сякаш е щампован хилядолетният живот на Индия.

И отново записвам поредните легенди ­ за гръмовержеца Индра и за бога на огъня Агни, за крепителя на космическото равновесие Варуна и за бога на вятъра Марута, за майката на боговете Адити, за великата троица Брама, Вишну и Шива, а също преданието, че когато ни сполети Всемирният потоп, всичко ще изчезне, но Варанаси ще остане. Защото е вечен.

После? В градчето Сарнатх, мястото, където преди 25 века Буда е проповядвал за живота и смъртта, озарен от разума.

Разглеждам музея за древно изкуство, колоната на Ашока с глава на лъв, станала част от държавния герб на Република Индия, ступите Дамок и Дармараджи-ка, централното светилище и дървото на Буда.

И т.н. Изчетох горенаписаното и се ужасих, че не съм ви разказал почти нищо. Близо шест месеца обикалях из тази красива и неразбираема страна, опитах се да се докосна до традициите и културата й.

Разглеждах храмове, вдишвах нажежен въздух, любувах се на преливащите багри на саритата, ядох лютата индийска кухня. Отначало се шокирах от философията, че животът е само прелюдия към смъртта, че главната, върховната задача в живота трябва да бъде грижата за душата, след това грижата за децата, а накрая всичко останало. За нас Индия не е просто друг свят, това е друга планета. Тук виждаш хора и неща, виждаш врящ и кипящ живот, който няма нищо общо с живота ти досега, виждаш една шеста от света, която до голяма степен се е самоизолирала в карцера на миналото и в традициите си. И в същото време черпи сили и вяра от тези традиции. Както е в един от разказите на Хулио Кортасар, описващ гарата в Бомбай. Там всяка тротоарна плочка е дом за някого и никой не напуска плочката си, за да не се превърне в бездомник. Разбира се, действието се развива преди век, но нали заговорихме за традициите...

Индия е световен лидер в софтуерния отрасъл и високите технологии. Има впечатляваща по мащабите си индустрия, има атомно оръжие, самолетоносачи, всичко ново и авангардно от световните постижения. В Индия има много компютри, но компютърният век е несъвместим с философията на живот на индиеца и няма да настъпи дълго, може би никога. Защото в страната не е в сила американското “Забогатей, за да си щастлив!”, нито са в сила европейските представи за ред и благополучие, тук действат други закони, други морални критерии и абсолютно различни представи за щастието и за пътя към него.

Опитах се да опозная Индия. Според древната поема “Бхагавадгита” който опознае Индия със сърцето и душата си, става безсмъртен. Опитах се да ви разкажа за Индия, но се оплетох в истории и митове, морални обяснения и философски съждения. В санскритския език има 70 думи за цветето лотос, а в българския език думата е само една. Как тогава да ви разкажа за Индия?