ПОЕЗИЯ
ДА УМРЕШ ВЪВ ВАРАНАСИ
"Любов в езерото на прокажените" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"
Беше пролетна вечер. С моя приятел Христо Банковски пиехме червено вино в “Дълбок зимник”, когато ме попита:
– Можеш ли, поете, да опишеш смъртта си?
Час по-рано той описа смъртта си. А месец по-късно я намери.
Изминаха двадесет години. Правя разни нещица. Нося времето на гърба си, тапетите избледняха, но продължавам да се прекланям пред мъдреците. А преди час описах смъртта си. Имам още цял месец...
Скитам. Търся своята сянка и следвам посоката на вятъра.
Радвам се на днешния ден и се страхувам от идния.
И дописвам стиховете си и подреждам душата си,
а босите ми крака оставят топли следи върху Индия.
Слънцето разтваря над мен отвора на барабана
и докато се борят в мислите ми птиците и кучетата на покаянието и съмнението,
срещам старец и старица, ръка за ръка хванати,
срещам ги по пътя към последното им поклонение.
Бяха тръгнали тлеещите останки на телата им за свещения Варанаси –
най-свещения от свещените градове на земята,
там искаха да умрат, затова внимателно местеха сърцата си и стискаха в шепи духа си,
за да стигнат до Варанаси и да нахранят с дългия си живот устата на реката.
През дългия си живот имаха само един кон и една стряха,
но това си беше цяло богатство, защото бяха дарени с деца и прозрение.
Конят им беше буен, юздите му горяха,
а в колибата ден след ден се подготвяха за прекрасното плуване към вселената.
Варанаси – най-старият град на земята,
градът с две хиляди храма –
в него са славили победители и богове героите на Махабхарата,
в него са брали сочни плодове героите на Рамаяна.
Във Варанаси великият Ганг се насочвал право към небето,
във Варанаси били събрани духовете на предците и на бъдните,
Варанаси – портата съм света на пазителите на световете,
Варанаси – щастливото обиталище между зачеването и отвъдното.
– Това е светът, няма отвъден свят! – казвам. – Само нероденият е вечен.
Когато смъртният е отсечен от смъртта, изчезват и богове, и слово.
– Какво говориш, любезни сър, никой не знае, бели човече,
от кой корен ще се появи отново.
Никой не знае кога ще си отиде и кога ще се върне,
затова повече не товаря кривите гърбове на праведните със своето еретично мнение.
Ако поръсим с надежда изсъхналите си дънери,
може пък да израснат клони и да се върне зеленото.
Старецът – сокол, прибрал крилете си и завързал полета и тегобите
в смъртен и смъртоносен възел от мъдрост и безумие.
Когато се изтощи плътта, връща се към утробата
и ляга като змийска кожа върху мравуняк.
Старицата – сухо оризово зърно, лицето й прашно, а душата й бяла,
бе живяла достойно, не бе безчестила ложето на учителя, затова греят очите й,
сякаш са останали само очите и няма никакво тяло,
сякаш тялото вече е разпиляло пепелта си сред водите.
Във времето е впрегнат конят им, но юздите му вече догарят.
Бяха прелетели през живота заедно, като две влюбени птици.
– Тя беше млада и лотосоока! – казва старецът.
– А той гасеше горящи въглени! – казва старицата.
Но сега са сгърчени и студени лотосът и жаравата, затова пълзят към Варанаси.
Вали дълбок дъжд. Тревата пищи. Разстилат покров метри и километри и се нижат
благословения и проклятия.
За да се радваш на дълъг живот, трябва да обикнеш старостта си,
а после да влезеш в окото на слънцето, да се разтвориш във вятъра.
О, велики Ганг, вземи ни със себе си и озари ни,
нас – стареца, старицата и поета,
нас – странните странници, пилигримите,
търсещи пътя към небитието.
И ни допуска до свещения Варанаси станът на съдбата.
Град като град, като останалите мръсен и скучен,
просяци пъплят по площада между нозете на реката,
във въздуха – сиви птици, на земята – дръгливи кучета.
Тече тежката река и тъче покаяние и съмнение станът.
– Съжалявам – бе казал лекарят, – но болестта е скоротечна!
Слънцето затваря над мен отвора на барабана.
Диагноза: вечност!
Целувам пергамента върху челата на беловласите.
Около нас танцуват и пеят просяци, а великият Ганг им приглася.
– Ти си добър син – казва някакъв грешник, – щом си довел до Варанаси
крехките лодки на майка си и баща си.
После на брега виждам сянка и допушвам последната си горчива цигара
и дописвам последното си стихотворение.
Всичко гори и всичко изгаря.
След майката и бащата идва прозрението.
– Аз съм всемогъщата смърт, аз съм коренът на бъдните неща – казва сянката на съдбата, –
аз съм безграничното обиталище на безкрая.
– Всичко върви от смърт към смърт – отговарям на сянката, – а после се разтваря във вятъра.
Това е точно така. Зная.
Скитах. Оставих топли следи. Готов съм за кремация.
Можеш ли, смърт, да разбереш поета?
Това е най-бляскавата ми рецитация.
Намерих сянката си! Спира сърцето ми...
И се издига етерният ми дух над свещения Варанаси.
Извира Ганг от земята и се влива в небето.
И дарявам на пеещите просяци пепелта си.
Можеш ли, смърт, да разбереш поета.
01.02.2003
Красимир ГЕОРГИЕВ
Красимир Георгиев | "Да умреш във Варанаси" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"