idakiev

Делхи невинаги е бил столица на страната, но от 4000 години този град е играел важна роля в нейната история. Владетелите му били с различни имена, изповядвали различни религии, но никой от тях не успял да му отнеме даже частица от несекващата жизненост и традиционната дружелюбност. Простата тайна за това, изглежда, е хилядолетната мъдрост, извлечена от бързотечното време, която винаги е успявала да отдели безценните зърна на истината.

При трите си посещения там заснех няколко забележителни паметника – гробниците на Сафдарджанг и на Хамаюн, Червената крепост, Ращрапати Бхаван – президентския дворец, изящната 72-метрова кула Кутуб Минар в близост до града, после продължих към фантастичните храмове на Южна Индия, градчето Махабалипурам със змийски ферми, невероятната Гоа, пренаселените Колката, Мадрас, Мумбай, в Раджастан и къде ли още не, но в паметта ми са се запечатали, вероятно завинаги, две места – Кхаджурахо и Варанаси.

Храмовете на Кхаджурахо в щата Мадхя прадеш са построени през периода 950-1050 г. – по времето на династията Чандела, управлявала пет века тези земи, преди да паднат под ислямско владичество. Неповторимата галерия от каменни изваяния на индуистките и джайнистките храмове е пръсната сред безлична гориста падина и макар че само една четвърт от 85-те светилища е пощадена от времето, тя е внушително доказателство за величието на ранния ренесанс на индийската култура по време на раджпутските владетели от династията Чандела.

Отделните храмове са посветени на различни божества. Преобладава възхвалата на насладата от живота и на прелестите на жената. Хоризонталните пояси от резба върху камък представляват плетеница от богове и богини, красиви нимфи и придворни, дракони, съблазнителни земни жени, любещи се двойки, наречени „митуна”, кралски шествия, батални и ловни сцени, фигури на слонове и коне.

Питах се какъв ли култ е подбудил съзнанието на тази каменна епопея и какво изразява тя – художествена еротична фантазия или просто доволството от живота? Вероятно причината е в поклонничеството към бога Шива. По време на династията Чандела особено популярна била доктрината Тантра, която възвеличава жената като източник на живота. Тантра е антитеза на аскетизма и според нея за човешката жизненост са особено важни любовните наслади – теория, която намирам за особено привлекателна.

След храмовете на Каджурахо се отправих към града на Шива, носил имената Каши, Бенарес, Варанаси и наричан често „Вечният град”. Той е едно от най-важните места за поклонение в Индия, както и голяма туристическа атракция. Днешното му име вероятно идва от още по-древното название, означаващо град между две реки – Варауана и Ази. За вярващите индиусти градът винаги е бил свято място, център за поклонения. Смята се, че е особено добре да се разделиш с живота си точно тук, защото отиваш направо в рая.

От незапомнени времена река Ганг дава живот на Индия. За индийците тя е нещо повече от обикновена река и те ласкаво я наричат Майка Ганг. Тук индуистите идват, за да се избавят от греховете си чрез очистващото измиване. Церемонията започва преди изгрев слънце и е невъзможно да бъде описана с думи, но аз все пак ще опитам да го направя. Хора от всички възрасти се събличаха по стръмните, спускащи се към водата стъпала, после бавно влизаха във водата с очи, отправени на изток. Ръцете с допрени молитвено длани, движещите се беззвучно устни, писъкът на невръстни деца, които се бояха от допира с водата, величественият диск на слънцето, който бавно, в ореол от червено сияние, изплуваше над широката притихнала река. Запомнил съм още старец с побеляла брада и светли дрехи, вперил поглед в огненото светило и прострял като пророк ръце над грешната земя; малко момиченце, което продаваше хартиени панички с лотосов цвят и запалена свещичка; редките позвънявания на камбани от внушителните кули на храмовете, догарящите дърва на кладите и купчинките пепел – единственото, останало от вярващите смъртни, които щяха да бъдат разпръснати над свещената река... Какво от тези бързо отлитащи мигове може да задържи нетрайната човешка памет? И досега имам чувството, че само съм сънувал тази река...

Мислех си колко странно е направен човекът. Зад гърба ми останаха хиляди километри, човешкото стълпотворение на Калкута, срещи със слонове, джайнистки светилища, градчета със странни названия, строгите силуети на безброй храмове, лентите на реките, димящите от влага в ранното утро оризови полета. Би трябвало да кажа „Стига”, би трябвало да бъда доволен, но, взирайки се в себе си, установих, че още не съм, защото така е направен човекът, поне аз. Преживяното и видяното вече са се превърнали в спомен, но странно, желанието за „още” е живо. Сигурно защото лентата на пътя продължава да се развива и мами неудържимо с изкушенията на водните зеници, отразили грациозни силуети на лодки, но най-вече срещите с хората, които правят тази страна такава, каквато е – тази страна, която не престава да те изумява и очарова. Когато ти се стори, че си я опознал, тя просто разгръща още една страница от себе си и разбираш, че тази книга, пълна със загадки и чар, пропита с мъдрост и забулена в тайнственост, писана хилядолетия, не може да бъде прочетена за месеци. Беше очевидно, че тя е открехнала само за миг своята завеса и през пролуката успях да се докосна до частица от нейната мистика, да зърна накъсани фрагменти от тази страна, която вече в някаква степен чувствах близка и въпреки това толкова непозната.

Магията, наречена Индия.