Спомен за поета Николай Искъров
Красимир Георгиев
Николай Искъров е роден на 28.06.1951 г. в с. Крушето, Великотърновски окръг. Завършил е право в СУ “Св. Кл. Охридски”. Бил е редактор на алманах “Море”, основател на издателство “Делфин прес”, председател на дружеството на писателите в Бургас. Автор е на стихосбирките “Далече от снега” (1976 г.), “Пясъци” (1980 г.), “Цяр за цар” (1989 г.), “Нима” (1990 г.), “Стихове” (1995 г.) и “Блус в зелено” (2001 г.). Носител е на литературните награди “Димчо Дебелянов”, “Цветан Зангов”, “Сливенски огньове”, “Атанас Манчев” и “Пегас”. Работил е като районен прокурор на Бургас. Почетен гражданин е на Бургас. Загива при автомобилна катастрофа на 24.08.2001 г.
Искам да съм негър
Искам да съм негър, негър в Алабама.
Негър, негър, негър в щата Алабама.
Само че не мога – беше бяла мама,
татко гузно каза: “Във рода ни няма...”
Бяло, бяло семе в костите ми дреме –
в героично време, в братята по племе.
Щур късмет извадих – беличка държава,
беличка държава, звездочела врява.
Все за своя сметка пях и пих – улисан.
И по цели нощи питах: Чий съм? Чий съм?
Ваш съм, думи нямам – негърчето, дето
тъжно ви намига денем през пердето.
Черната овчица в ангелското стадо –
лани от небето паднах. Още падам.
Ще се разпилеят белите ми кости –
няма го злодеят. А народът пости.
От небето тъмно капеха звездите.
Взираха се в гладни, взираха се в сити.
И от черна завист пукаха сърцата –
толкова сърцата, толкова позната.
Паметник не искам от карарски мрамор.
Искам да съм негър в щата Алабама.
С белната усмивка щедро да ви лъжа:
колко съм нещастен, колко съм ви длъжен.
Беше някъде в началото на 80-те. С поета Христо Банковски пиехме червено вино в “Дълбок зимник”, когато на масата ни седна непознат младеж. Поръча си водка, после разтвори дебела книга и започна да записва нещо в нея. “Ти да не ни шпионираш?” - в неговия си стил запита Христо. “Да!” - не се притесни младежът и побутна към нас книгата. Заглавието бе свързано с наказателното право, вероятно учебник. Титулките бяха запълнени с куплети, върху белите полета около много от страниците бяха разхвърляни строфи.
Така се запознах с Николай Искъров. Разговаряхме за сладката гибел на мравките под нас, за песните, които предстои да изпеем, и за съвместимостта между поезията и правото, разговаряхме за гладните идеалисти, а когато “наляхме” глави и се заслушахме в стъпките си сред нощния град, вече бяхме приятели. Животът се опита да постави между нас разстоянието от София до Бургас, но ние скъсявахме непрекъснато разстоянието; показвахме си нови стихове, критикарствахме се добронамерено, а после ритуално се напивахме.
Николай беше поет до дъното на душата си. Музата идваше при него по всяко време – със сутрешното кафе или по време на нощните хипарски бдения, с предобедните спорове в дружеството на писателите в Бургас, на което бе председател, насред пледоариите му като прокурор в Районната прокуратура или по време на разходка с жена си Красимира и децата им Искър и Мила. За себе си говореше (и пишеше) с чувство за самоирония, че е пещерно човече, че “сее вятър и жъне бури”, “джуджее великанът”, че е надживял Голгота, че е вкусил гетсимански плод, че се е къпал в небесата и се е хранил с ветрове, а също: “Имам с тебе сметки да разчиствам, авторе на тези редове!” Светът около него е изморен и прелива от “възторг и горест, шемет и позор” (“Освен ако животът е чудесен”), “от нежност, разкаяние и болка” (“Георгика”), човекът е разпънат сред “протоколен мрак” и “храбра нищета”, а хоризонтът е “сгушен под крило на пеперуда”; над стиховете му вали дъжд с “далечен мирис на коприва” и дъждът е “скитникът на душата му”. Поетичният взор на Николай Искъров се рее над жадни самодиви и паунови пера, пламтящи устни и горчиви мъгли, скитници с крака огромни, молитви и одухотворени твари. Поетът пее: “Ще дойде вятър. Ще разпръсне дните. / И в сенките на старите смокини / душата ми на пръсти ще премине / под шепота уплашен на звездите.” (“И ангели със кадифени нокти”), съчувства: “Аз разбрах: свободата в тази дълга минута / (още малко, момчето ми!) тук наблизо се лута!” (“Балада за кучета – 1962”), танцува: “Гладни за щастие – до смърт!” (“Блус в зелено”), плаче: “...в душата си – жестока бездна – с един александрийски фар...” (“Прелитане на питомни патици”).
Помня как се “кефехме” на хитовия му текст “Искам да съм негър”, а когато Пламен Ставрев написа музиката на популярната песен по тези стихове на Николай, как припявахме в “Бамбука” (бохемски бяха времената) стремежа си към промяна.
Помня и друго. Лятото на 2001-ва. Някъде около къмпинг “Чайка” близо до Обзор колата на Николай “Фиат-Регата” се блъска в автоцистерна, пълна с керосин. Николай и съпругата му Красимира загиват. Когато осмислихме тъжната вест, няколко от приятелите му се събрахме, “отсипахме” по капка за памет, а един от нас прошепна: “Искам да съм негър в щата Алабама...”