Двустишия на Кабир
Кабир (1440-1518 г.)
Сред прозвучалите на честването на Световния ден на хинди в аулата на Софийския университет на 10.01.2006 г. оригинални индийски творби бяха и двустишия на Кабир в превод от брадж на докторантката по индийска литература в специалност “Индология” на СУ Ася Цветанова. Предлагаме ги на вашето внимание.
Поетът Кабир (ХV-ХVІ в.) е сред най-изтъкнатите представители на индийската средновековна поезия. В неговата философия и учение са синтезирани идеи и понятия както от индуизма, така и от мюсюлманския мистицизъм суфизма. Най-известната творба на Кабир сборникът със стихове “Биджак” (“Семето”), разкрива фундаменталната идея на поета за наличието на един Бог. Кабир е яростен противник на религиозните практики и ритуали и проповядва почитанието към Бога да се извършва само чрез повтаряне на неговото име, което е достъпно за всички хора и всички касти. Езикът на Кабир е ясен и директен, разбираем за обикновените хора, неподвластен на граматическите ограничения.
Основната форма, в която твори Кабир, е т.нар. доха или двустишие, както и т.нар. пада или строфа. Тук са представени няколко двустишия на Кабир, всяко от които представлява самостоятелно и завършено послание.
Гледа Кабир воденичните камъни и ридае.
Нищо не остава непокътнато между небето и земята.
Учителят е майстор грънчар, ученикът глинен съд.
Докато го извайва, с едната ръка го придържа, с другата го потупва.
· Нито илюзията умира, нито душата, само тялото го спохожда смъртта.
Надеждата и заблудата не умират, казва Кабир.
· Какво лошо ти е направила косата, че сто пъти си обръсваш главата!
Защо не си обръснеш съзнанието, изпълнено с отровни мисли?
· Тревогата е такъв злосторник разяжда душата.
Какво би могъл да стори докторът, нима има лек за това?
· Бавно, бавно, човече, всяко нещо с времето си.
И сто ведра наведнъж да излее градинарят, плод ще има, когато дойде сезонът.
· Утрешната работа днес върши, днешната веднага.
Ако в миг всичко свърши, кога ще довършиш започнатото?
· В страдание моли се всеки, а в щастие никой.
Нима мъка ще изпита нявга онзи, който в щастие се моли?
· Когато си дошъл на този свят, хората са се смеели, ти си плакал.
Не прави така, че, когато си отидеш, някой да се смее!
· Казва Кабир: не бъди горделив, гледайки високия си палат.
Дойде ли смъртта, ще легнеш в земята и върху теб ще израсте трева.
· Дълго търсих злото и не го намирах.
Като потърсих в душата си, не открих по-лош от себе си.
· Когато аз бях всичко, нямаше Бог, сега има Бог, аз съм нищо.
Изчезнаха всички заблуди, когато прозрях вътрешната светлина.
· Както зеницата в окото, Бог живее вътре в теб.
Не знаят това невежите и търсят го навън.
· Ти си в очите ми, затворя ли ги, пак теб виждам.
Нито аз ще погледна другиго, нито на теб ще позволя.