ЛЮБОВ В ЕЗЕРОТО НА ПРОКАЖЕНИТЕ
"Любов в езерото на прокажените" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"
Трето – да подправиш храната си със смърт. Да станеш част от творческите образи, да влезеш в поантата. Да разбереш има ли дъно поетичната бездна, има ли още по-страшно предизвикателство.
Бях там, видях я, докоснах я. Носът й бе разяден, дланите й бяха разтопени, месата й капеха. Търсеше чудо, а аз исках да изживея невъзможното, затова се срещнаха погледите ни.
И откачената муза ме попита:
– Можеш ли, поете, да се любиш с прокажената?
Когато преди години пишех стихове и превземах светлите върхове на тъмна Индия,
обхождах прашните дюни на пустинята Тар и се опивах от греховната красота на камъка
и от древния пясък на пълнолунието,
срещнах девойка с чуканчета вместо ръце и с разяден нос, от косите й капеше плът,
но върху чуканчетата пееха гривни, а челото й бе украсено с бинди,
срещнах я до горното езеро над Храма на маймуните.
Около лечебната локва бяха клекнали буци с разлагащо се месо и отлюспваха от телата си
тлен и сажди –
тук бяхме извън посоките на света, отвъд боговете, демоните и робите,
тук вселената бе пълна с цветя, защото тук идваха да търсят надежда и покой прокажените –
корените им растяха нагоре, клоните им надолу, а душите им пълзяха към собствените
закърнели утроби.
Срещнах очите на девойката с пеещите гривни и се развихри странна стихия –
светна биндито на челото й, светна биндито на душата й,
синя птица и зелена птица сляха отвъдния свят и този свят в магията –
да бъде дъжд, да бъде здраве, да бъде някога поне веднъж смъртна страст под вятъра.
И докоснах нежните чуканчета и целунах прокажената и се потопихме в отлюспените сажди,
и заплувахме блажено в езерото на обречените и поетите,
и съблече принцесата змийската кожа на страданието,
а върху тялото й цъфнаха уханни сандалови цветчета.
Може би бе решила, че аз съм бога на смъртта Йама
и че съм дошъл да я взема с колесницата си.
Тръснаха луди гриви конските глави, блесна безкрайна кълбовидна мълния над храма
и дамгоса сърцето ми голата топла топка на девицата.
Ние вече не бяхме в този свят и още не бяхме в отвъдния свят, пеехме очистителни химни
в междинния свят, реехме се между небето и земята,
а онези с качулките клечаха в кръг около езерото и ни гледаха с остатъците на очите си,
чоплеха нечисти сили от кармата и пиеха амброзия от болката, докато капеха месата им.
Ние с принцесата бяхме жар, родена от времето, бяхме надежда за братята и сестрите,
бяхме храна за дишането с изгнили дробове, бяхме и живото, и яйцето, и зърното.
Аз бях грозното пате, тя бе лебедът, а двамата заедно бяхме прераждането.
Аз бях смъртта, а тя бе животът.
Когато плисна черният дъжд и изригна белият вятър, обладах принцесата на прокажените.
И се развихри смъртна страст, разлюля се храмът, пламна сред водите огнената ни клада,
гръмна любовен гръм и се завъртя колелото на телата ни между земята и небето.
Битието зачена небитие – поетът вече не беше поет, а страдащият вече не беше страдащ,
ние бяхме горчивия залък в устата на боговете.
Боговете ни сдъвкаха, после ни изплюха и ни разпръснаха на милиарди места сред безкрая –
имахме много пристанища и много форми, бяхме последните, но бяхме и първите.
Стенеше в екстаз разпадащата се плът и вече не знаехме
къде е смъртта и къде е безсмъртието.
Там някъде горе някой може да знае къде е живата вода, а може и нищо да не знае този някой.
Как се сресват косите на вятъра? Има ли дъно бездънната бездна?
Както ледът носи върху плещите си огъня и както пъстрата крава дава бяло мляко,
така от грозните белези на белязаната девица извираше божествена нежност.
Тя бе принцесата без устните, която бе копняла някой да я целуне.
Поздрав на теб – повелителю, който влизаш в тялото ми,
поздрав на теб – пороен дъжд, поздрав на теб – поройно здраве, поздрав на вас – страстни маймуни!
Тя бе златото, закопано от убийци в полето и изровено от мен – скиталеца.
Изтече времето. Вече не превземам светли върхове. Мълниите потънаха в годините.
Корените завладяха въздуха, а клоните пробиха земята.
Черепите на конските глави ръждавеят сред пясъците на пустинята.
Окапаха косите на вятъра.
Вече не пиша стихове – трудно е с тези дяволски чуканчета и с тези коварни дупки в мозъка.
Синя птица и зелена птица тръгват на дълъг път към поредното пълнолуние.
Обикалям горното езеро над Храма на маймуните – сред водите мъждука огънят ми –
и чакам съдбата си. Чакам да ме целуне.
25.01.2003
Красимир ГЕОРГИЕВ
Красимир Георгиев | "Любов в езерото на прокажените" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"