krasimir_georgiev_fliorir_liubov_v_ezero

ЛЮБОВ В ЕЗЕРОТО НА ПРОКАЖЕНИТЕ

Красимир Георгиев

"Любов в езерото на прокажените" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"

Трето – да подправиш храната си със смърт. Да станеш част от творческите образи, да влезеш в поантата. Да разбереш има ли дъно поетичната бездна, има ли още по-страшно предизвикателство.

Бях там, видях я, докоснах я. Носът й бе разяден, дланите й бяха разтопени, месата й капеха. Търсеше чудо, а аз исках да изживея невъзможното, затова се срещнаха погледите ни.

И откачената муза ме попита:

– Можеш ли, поете, да се любиш с прокажената? 

Когато преди години пишех стихове и превземах светлите върхове на тъмна Индия,

обхождах прашните дюни на пустинята Тар и се опивах от греховната красота на камъка

                                                                                                            и от древния пясък на пълнолунието,

срещнах девойка с чуканчета вместо ръце и с разяден нос, от косите й капеше плът,

                                                       но върху чуканчетата пееха гривни, а челото й бе украсено с бинди,

срещнах я до горното езеро над Храма на маймуните.

Около лечебната локва бяха клекнали буци с разлагащо се месо и отлюспваха от телата си

                                                                                                                                                  тлен и сажди –

тук бяхме извън посоките на света, отвъд боговете, демоните и робите,

тук вселената бе пълна с цветя, защото тук идваха да търсят надежда и покой прокажените –

корените им растяха нагоре, клоните им надолу, а душите им пълзяха към собствените

                                                                                                                                            закърнели утроби.

Срещнах очите на девойката с пеещите гривни и се развихри странна стихия –

светна биндито на челото й, светна биндито на душата й,

синя птица и зелена птица сляха отвъдния свят и този свят в магията –

да бъде дъжд, да бъде здраве, да бъде някога поне веднъж смъртна страст под вятъра.

И докоснах нежните чуканчета и целунах прокажената и се потопихме в отлюспените сажди,

и заплувахме блажено в езерото на обречените и поетите,

и съблече принцесата змийската кожа на страданието,

а върху тялото й цъфнаха уханни сандалови цветчета.

Може би бе решила, че аз съм бога на смъртта Йама

и че съм дошъл да я взема с колесницата си.

Тръснаха луди гриви конските глави, блесна безкрайна кълбовидна мълния над храма

и дамгоса сърцето ми голата топла топка на девицата.

Ние вече не бяхме в този свят и още не бяхме в отвъдния свят, пеехме очистителни химни

                                                                                в междинния свят, реехме се между небето и земята,

а онези с качулките клечаха в кръг около езерото и ни гледаха с остатъците на очите си,

чоплеха нечисти сили от кармата и пиеха амброзия от болката, докато капеха месата им.

Ние с принцесата бяхме жар, родена от времето, бяхме надежда за братята и сестрите,

бяхме храна за дишането с изгнили дробове, бяхме и живото, и яйцето, и зърното.

Аз бях грозното пате, тя бе лебедът, а двамата заедно бяхме прераждането.

Аз бях смъртта, а тя бе животът.

Когато плисна черният дъжд и изригна белият вятър, обладах принцесата на прокажените.

И се развихри смъртна страст, разлюля се храмът, пламна сред водите огнената ни клада,

гръмна любовен гръм и се завъртя колелото на телата ни между земята и небето.

Битието зачена небитие – поетът вече не беше поет, а страдащият вече не беше страдащ,

ние бяхме горчивия залък в устата на боговете.

Боговете ни сдъвкаха, после ни изплюха и ни разпръснаха на милиарди места сред безкрая –

имахме много пристанища и много форми, бяхме последните, но бяхме и първите.

Стенеше в екстаз разпадащата се плът и вече не знаехме

къде е смъртта и къде е безсмъртието.

Там някъде горе някой може да знае къде е живата вода, а може и нищо да не знае този някой.

Как се сресват косите на вятъра? Има ли дъно бездънната бездна?

Както ледът носи върху плещите си огъня и както пъстрата крава дава бяло мляко,

така от грозните белези на белязаната девица извираше божествена нежност.

Тя бе принцесата без устните, която бе копняла някой да я целуне.

Поздрав на теб – повелителю, който влизаш в тялото ми,

поздрав на теб – пороен дъжд, поздрав на теб – поройно здраве, поздрав на вас – страстни                                                                                                                                                                           маймуни!

Тя бе златото, закопано от убийци в полето и изровено от мен – скиталеца.

Изтече времето. Вече не превземам светли върхове. Мълниите потънаха в годините.

Корените завладяха въздуха, а клоните пробиха земята.

Черепите на конските глави ръждавеят сред пясъците на пустинята.

Окапаха косите на вятъра.

Вече не пиша стихове – трудно е с тези дяволски чуканчета и с тези коварни дупки в мозъка.

Синя птица и зелена птица тръгват на дълъг път към поредното пълнолуние.

Обикалям горното езеро над Храма на маймуните – сред водите мъждука огънят ми –

и чакам съдбата си. Чакам да ме целуне.

25.01.2003

Красимир ГЕОРГИЕВ

Красимир Георгиев | "Любов в езерото на прокажените" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"