po_dalgia_pat

Етно джаз, фюжън, уърлд мюзик – това са част от понятията, които маркират преминаването на границите между музикалните култури и техните пластове. Те отбелязват различни нива на взаимодействия и синтез. Индийската музика е сред първите, които привличат вниманието на музиканти и публика извън района на Южна Азия. Още в средата на ХХ в. тя се превръща в импулс и катализатор за нови музикални процеси в Европа и в Америка. Няколко десетилетия по-късно музиката от тази част на света става една от най-търсените и продавани. Тя се използва в създаването на хибриди, съчетаващи елементи от различни културни ареали.

Интересът на българските професионалисти към музикалната традиция на Индия се оформя в началото на ХХ в. Той съпътства идеите и дискусиите за създаване на собствена музикална теория. Фолклористът Стоян Джуджев търси аналогии между метро-ритмични образци в българската фолклорна традиция и сходни модели на тала, систематизирани в древната индийска наука. Това теоретично осмисляне е последвано от изяви в музикалната практика. Сред опитите в тази област са концертите и аудиозаписите на Теодосий Спасов и Трилок Гурту.

Част от тази линия на практическо усвояване и реализиране на индо-български идеи е проектът „По дългия път”. Той продължава вече три години и включва серия от изяви в Азия, Европа и Америка. В него участват четирима музиканти от Индия и България – Ракеш Кумар (табла, вокал), Рупеш Кумар (сарод), Николай Иванов (клавишни, тамбура, флейти, вокал), Марина Великова (фагот, тампура, вокал). Първите техни концерти са в Делхи и в Пекин. От 7 до 18 юни 2007 г. се осъществява и тяхно турне в България. Особено важна роля за неговата реализация има Индологическа фондация „Изток–Запад”. Тя за пореден път подкрепя и спонсорира както изучаването, така и представянето на индийската култура. Седем концертни вечери в различни селища на страната показват резултатите от синтеза между индийска класика, български фолклор и етно джаз. Метафоричното послание на проекта „По дългия път” може да бъде разчетено многопосочно. Известната максима за най-малко три пласта на смислови значения в знанието от Изтока се потвърждава. Това е пътят на познанието, но и пътят към диалога между културите. Неговите измерения са не само географски, исторически и музикално-културни, но водят и към дълбинните пластове на съзнанието и към трансцедентното. Идеята за извървяването на пътя – „дългият, верният, мъдрият”, е в основата на разбирането за живота.

Концертът в София се състоя на 15 юни като етап от проекта „По дългия път”. Вероятно различна е мотивацията за всеки от многобройната публика, която препълваше пространството в зала № 11 на НДК. Една част от зрителите познава мултикултурните търсения на група „Ом”, чиито представители са мултиинструменталистът Николай Иванов и Марина Великова. Друга част вероятно е съпреживяла предишните вокални изпълнения на Марина Великова, която в продължение на четири години изучава класическо индийско пеене в Делхи. Изпълняваната от нея „Техно рага”, съвместно с „Попкорн”, бе сред активно звучащите в ефира на БНР преди няколко години. Трета част от аудиторията може би е привлечена от емблематичните за традицията на Северна Индия инструменти табла и сарод. За познавачите на индийската музика достатъчно солидна препоръка за качество е информацията, че гуру на Ракеш Кумар е световноизвестният Закир Хюсеин. Но дори и без предварително знание за това – какво ще се случи по време на концерта, фактът на събитието, което обединява различен културен опит, е достатъчно привлекателен и обещаващ.

В програмата на концерта чухме над 10 композиции. Основната обединяваща идея в тях е за смесване на традиционно и съвременно – с класическо, фолклорно и клубно звучене. В различните случаи резултатът напомня донякъде и джаз креациите, и търсенията на Клод Шал в поредицата „Буда бар”. В някои от изпълненията превес имаха индийските класически инструментални структури и техники като джхала например, изпълнена виртуозно на струнния инструмент сарод от Рупеш Кумар. Според замисъла на музикантите в други номера от програмата се търсеше повече т.нар. български отговор. Той прозвуча в 7/8 и 11/8 – последният мислен от изпълнителите като „Копаница”, подплатена с характерна фактура и ритъм в тамбурата. Клубното звучене бе търсено с акценти върху електронния саунд и използване на индийски по характер семпли.

Към изключително високата класа на перкусията на Ракеш Кумар бе добавен още един щрих – неговите вокални изяви. Те заедно с вокалите на Николай Иванов (особено неговото гърлено пеене, характерно за Тува) и Марина Великова допълваха тембъровото разнообразие в концепцията на програмата. Оригинално и неочаквано решение е включването на фагота в звуковото моделиране на композициите.

Срещата на четирима музиканти по пътя на живота с вкус към експеримента дава шанс за поредния междукултурен синтез. При наблюдение отвън изглежда, че удоволствието и обогатяването е взаимно. Дали това е обусловено от интереса за общуване и опознаване на чуждото, или е своеобразно връщане към пракорените?

Снимки: Цветан Стоянов