krasimir_georgiev_detzata_na_fliorir

"Любов в езерото на прокажените" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"

Нагласям обектива на дактил, натискам копчето, блясва светкавицата.

И се сещам за невероятния фотограф Емил Кларк. Той ходеше върху върховете на света, потапяше се в житейски и океански бездни и мажеше с водка веждите си. За късмет. Бе изчезнал от погледа ми за дълго и когато зърнах върху някакъв електрически стълб некролога му, казах:

- Значи намери своята пропаст, приятелю?

Петък, тринайсти декември е. Зреят лавините

и негативът отваря очите на зимата -

никой не тръгвал през този сезон на годината,

никой не тръгвал по този маршрут, за да снима.

Точно навреме е. Всичко е дяволски точно.

Тръгвам нагоре със своето малко откритие -

свършва животът, преди да е още започнал -

черни косите ми, а избелели мечтите.

Тръгвам към моята дълга любов - Хималаите,

тръгвам към бялата девствена сянка на Азия.

Двама непалци ме пазят от пропасти. Знаят те:

няма да могат от кармата да ме опазят -

карма на зъл неудачник, пиян мижитурка.

Давам ума си на вълците, стигат ми дните.

Някога много отдавна една костенурка

слязла от времето, за да роди планините.

Кървави капки бележат трасето на жертвите.

Псувам съдбата и влизам в гранитната лудница,

влагам душа в обектива и лазя след шерпите,

а планината разголва гърди като блудница.

Впивам в гърдите й шеметни кадри-пиявици

и се облива в блажение фотодушата ми.

Аз - фотографът от София, кротък пияница,

пия безкрая и снимам с очите на вятъра.

Трупат се преспи, натрупват се болка и лудост,

зрима е болката, а лудостта е незрима.

Стенат от страст върховете - великото чудо,

снимам мечтите и снимам, и снимам, и снимам.

А планината е нежната бяла красавица

и приближава лицата ни нейното варио,

щедри светкавици вдигат жестока наздравица -

нашите снимки на вечния огън изгарят.

И ме прегръща, пияна от студ, планината,

и ме целува със своите ледени устни.

Кротките шерпи превръща в божествени статуи,

мен ме затваря в покои свещени, но мръсни.

С кървава слуз са покрити стените и пурпурът

капе по сухия дънер на брачното ложе.

Може би снимам дечицата на костенурката,

плод на смокиня ще вкуся сред ложето може би.

Там се съблича мръсницата, тръпнат бедрата й

и се преплитат в лавина телата ни, нашите.

Бяла красавица страстна е днес планината -

петък, тринайсти декември, година на чашата.

Както жената е винаги огнена клада,

но е и айсберг в морето от чувства жената,

тъй планината е винаги бяла и млада,

но е и дяволски мъртва и твърда душата й.

Мъртвата твърд е пленена от живите фотоси.

Лягаме с моята дълга любов - Хималаите,

огън без край. Обективът затваря окото си.

С бяла коприна покрива главата ми Бялата

смърт.

21.02.2003

Красимир ГЕОРГИЕВ