РАЗТВОРЕНИ БЕДРА НА ПРОСЯКИНЯ
"Любов в езерото на прокажените" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"
Близо пет години бягах от поезията. Трудно беше, но не написах нито ред. Ядоха ме кучета и ме кълваха птици, но аз бягах и бягах. Обречен да бъда настигнат.
И ето, откачената муза отново ме яхна и започна да блудства с душата ми. Добре, казах си, ще ти дам да се разбереш! И си поставих няколко непосилни задачи. Първо – съдържанието да властва над формата, образите да громят строфите, думите да разграждат редовете. Второ – темата да е невъзможна, идеята да е немислима, ситуацията да е абсурдна. Реки от мерена реч словославят птичките и пчеличките, слънчевите лъчи и храмовете на любовта – и аз съм писал подобни стихчета, но ако римата и ритъмът се блъскат години наред в главата ти, идва времето, когато трябва или да се измъкнеш от лудницата, за да запазиш главата си, или да влезеш по-дълбоко в тунела на поетичния хаос, да надскочиш мисълта си и да нахраниш чудовището на страстта и цинизма. Трето – да подправиш храната си със смърт, да станеш част от поетичните образи и да изживееш невъзможното. Това е най-трудното.
Тогава видях просякинята. Разкрачена над мръсната си женска кръв, потънала сред дрипи и бръчки, тя приличаше на наядена от прасета гнила ябълка. Беше отвратителна. И си поставих въпроса. Можеш ли да обладаеш тази човешка огризка? Насред града? Пред очите на тълпата? Кажи, поете...
Вървях по безкрайните улици на вечния град и се питах
къде е посоката на посоките, къде е утробата на времето.
За два пътя на смъртните бях чувал – към боговете и към жените,
на този огън и най-нисшата твар, и върховният разум принасят семето си.
Там някъде, сред диплите на есенния здрач до една локва ме докосна просякиня.
Лицето й бе набръчкано от умора, слабините й плачеха и пулсираха, накуцваше.
Разтвори кафява шепа пред сянката ми и през шепата просто не можех да премина,
защото дрипите й светеха, а бедрата й скърцаха като претоварена каруца.
По кожата й бе засъхнала кръв – ален сок от посечена акация.
Който не познава тези два пътя е като хищно насекомо.
Както всяка жена, която бе имала менструация,
три дни просякинята не бе пила от бронзов съд, а след това бе облякла нови дрехи.
Бе изхвърлила мръсните дрипи и се бе пременила в дрипи от нежно бяло,
а когато се срещнахме, бе намерила локва и миеше тялото си
и разбрах, че захвърляше тялото си и отиваше в ново тяло.
Тя не продаваше плът, тя гордо просеше, а плътта си подаряваше.
Беше петнадесетгодишна. Просеше близо петнадесет години.
И кръстосваха дългите улици чистите дрипи на девицата
и очакваха мътните локви на вечния град да премине
нейният цар – стражът, съдията, водачът на колесницата.
Аз бях водачът, бях повелителят на желанията, затова разбрах, че мога
да сляза от колесницата и да премина през границата между световете.
И разбрах, че това не е просякинята, това е жената-огън,
просякинята се превърна в майката на боговете.
Чух, че бедрата й стенат: “Ние сме изгарянето, но ние сме и светкавицата!”,
и прогоних демоните на традициите и благоприличието.
И видях, че локвата всъщност е любовна жарава.
И започнах да отмивам червения сок от кожата на момичето.
Колкото океанът е вместилище на всички води, толкова
кожата е вместилище на всички докосвания и страстни сънища.
Ако някой не е преминал през тази сладка болка,
значи цял живот е палил в огнището си пепел вместо въглища.
Кожата й беше твърда и мека като жива преса за изстискване на лимони,
скутът й беше жертвен олтар, а косъмчетата й – трева за жертвоприношение.
Както плодът на мангото къса връзката си, така пламна огънят
и вулвата й ме всмука в черната си дупка с чудовищната гравитация на наслаждението.
И влязах вътре – влязах в достославната до върха на ноктите, до края на пъпа влязах,
влязах като нож в ножница, закалени в сърцевината на пламъка,
слабините й бяха горивото, косъмчетата – дим над морава, влагалището й – клада от оргазъм,
като гъсеница придърпвах плътта от една тревичка на друга и разгарях кладата.
Може би бях за нея само дребна монета в чашата за подаяния между бедрата й.
Както пчелите събират нектар от различни дървета,
а след това медът не знае кое дърво е съдбата му,
може би така мръсницата разтваря солта на мъжете в локвата на битието си.
И така да е, когато влеят водите си в морето реките на всичките любовни желания,
когато се развържат всичките възли на сърцето,
смъртният става безсмъртен и златен диск покрива лицето му със своето странно заклинание:
който не познава тези два пътя към боговете и към жените, става хищно насекомо.
Тя отново облече бръчките върху своите петнадесет години,
Влезе в белите дрипи и тръгна накуцвайки по безкрайните улици, за да проси и плаче.
Поотърсих боклука, закопчах панталона си и се сетих, че не съм я питал за името й
и че съм забравил да дам на просякинята петаче.
22.01.2003
Красимир ГЕОРГИЕВ
Красимир Георгиев | "Разтворени бедра на просякиня" | "Тунелът" | Издателство "Фльорир"